“Колоезденето от мечтаната професия до психолог”

Започнах да карам колело както повечето деца - на много крехка възраст. Постоянно се състезавах с другите зад блока. Но като всяко едно дете слушах родителите си, а моята майка постоянно викаше да внимавам, за да не падна. Това винаги ми поставяше някаква граница между свободата и самочувствието, и това да слушам нея.

Треньорът ми Тодор Ангелов ме откри в един час по физическо. Няма да го забравя никога, играхме футбол и той ни прекъсна като искаше да обясни за местният колоездачен клуб и как търси деца. Постоянно ме гледаше, защото виждаше телосложението ми и искаше да ми насочи вниманието, за да ме привлече. Никога не съм бил фен на шосейното колоездене, а по-скоро си падах по МТБ. Около Бургас беше доста трудно да намериш терен за каране без да се извозиш с кола, и затова го питах дали те го практикуват. Още помня как ме излъга и каза, че не карат МТБ, а само шосе, но мен ще ме закара някой път на състезание. Това беше най-добрата лъжа, която са ми казвали, защото му повярвах и докато той никога не ме закара на такова състезание, аз се влюбих в спорта. Много скоро започнаха и състезанията, и аз успявах да се класирам. За едно дете е много важно да придобие самочувствие и именно това се случи от колоезденето при мен. Даде ми точно свободата и вярата, която липсваше на онова малко момче зад блока.

В моята състезателна кариера последваха доста успехи на национално ниво като смея да твърдя, че се въртяхме една групичка от 4-5 момчета, която обираше постоянно медалите в различните възрасти. Докато растях обаче, постоянно имах проблеми с различни сухожилия. Възпаления дали от тренировки, или от неправилни настройки, а защо не и от неправилно възстановяване. Няколко години подред прекратявах тренировъчния си процес, именно заради възпаления около коленете. И така до денят, в който се стигна до инжекции в пателарното сухожилие. Представете си как младеж на 18г. изживява 8 сантиметрова игла в коляното. Това беше и моментът, в който мечтата ми да стана професионалист изчезна. Не успях да изживея тази тръпка, и доста време изгубих себе си като спрях да карам колело за година и половина. (2019г.)

Доста неща се случиха тогава (2021г.), като едно от тях беше да започна работа в София, докато уча в университета. Точно по Ковид се случи така, че нито унито ме задържаше там, нито имаше работа за мен, затова и напуснах. Реших да започна да карам колело отново. На професионално ниво. Опитът ми досега ме предразположи да пробвам и да се тествам дали тялото ми ще позволи отново това натоварване. Всичко вървеше по план, тренировъчният процес беше съсредоточен за “Обиколка на България”. Април месец получих възможност за работа като гид на о-в Ибиза. Усетих, че тази възможност не е за пропускане. След като поставих картите на масата, реших да се впусна в това приключение.

Вече минаха 4 години от този момент и нито миг не съжалявам за решението ми. Успях да се срещна с хора покрай колоезденето на много високо ниво, много по-високо от това в България, успях да науча много неща, и успях да карам на много различни места, които ми отвориха очите за този спорт и какво всъщност представлява в Западна Европа. През тези 4 години изминах много по-щастливи и правилни километри от годините преди това, и разбрах що за спорт практикуваме, заедно с най-новите технологии. Имах възможността да тренирам с много извисени треньори в Европа и в световен мащаб, като те успяха да ме подготвят отново за някои състезания. Достигнах ниво, на което никога не съм бил и разбрах техниките на правилния тренировъчен процес. Но най-важното е, че започнах да се наслаждавам на процеса и взимам от колоезденето това чувство, което не мога да получа никъде другаде. Не може да се опише, но може да се почувства. Затова наричам спорта - начин на живот, а колоезденето - моят личен психолог.

10 бързи въпроса:

Кой беше първият ти велосипед и как се запали по колоезденето?

Иво: Първият велосипед, който имах беше червен със стикери на спайдърмен, имаше кошница отзад и най-важното - беше с контра. Още помня как му слагах пластмасови чаши на вилката и се правихме на мотори докато не изтъркаме гумите.

Какво най-много харесваш в коучинга?

Иво: Обичам да правя всичко в живота си с цел и затова смятам, че коучинга придава смисъл на всеки изминал момент на колелото, тъй като прави карането по-целенасочено, дори било то и за лични постижения.

Коя е грешката, която виждаш да правят много велосипедисти и как я поправяш?

Иво: Грешки правим всички, дали съзнателно или не. Но може би когато караме в група и някой застъпи отпред на смяна с рязко увеличаване на темпото. Това ме влудява.

Кой е най-гордият ти момент като треньор досега?

Иво: Със сигурност не е един, а всички тези моменти, в които виждам работата с клиентите ми да има резултат и тяхната признателност и щастие.

Как оставаш мотивиран в трудни тренировъчни дни?

Иво: Винаги съм подхождал с желание да се натоваря ако имам специфична тренировъчна програма, но по-трудно ми е било да карам в лошо и студено време. Като малък не ми пукаше, но определено има ефект върху тялото ми и то не добър от тренировките по 5-6 часа на 0 градуса. Имам изтръпвания в пръсти на крака, болки в различни сухожилия и т.н. Затова търся план Б, в който ще симулирам същото натоварване.

Какъв е твоят ритуал или рутина преди каране?

Иво: Определено да се наспя. Не се ли наспя, целият ми ден тръгва накриво.

Какво те вдъхнови да станеш треньор по колоездене?

Иво: Първият ми клиент. Той се свърза с мен, за да му помогна. Съгласих се да го правя приятелски, но той искаше истинска ежемесечна програма и менторинг. Искаше и да си заплати за услугата. Това беше и моментът, в който започнах да се занимавам по-сериозно с хора.

Каква е твоята философия или подход откъм треньорството?

Иво: Трябва да сме адаптивни. Всички минаваме през различни периоди свързани с ежедневието - работа, семейство, навици. Бъдейки адаптивни, ние винаги ще спечелим в дългосрочен план.

Ако можеше да караш където и да е по света в момента, къде щеше да е то – и защо?

Иво :Много места са ми в сърцето, и не мога да кажа едно. Зимата със сигурност бих избрал Канарските острови, а лятото ще търся по-хладен климат и ще кажа Доломитите. А за постоянно местоживеене бих избрал района на Аликанте в Испания. Карал съм на всички изброени места и говоря от опит.

Какво искаш твоите колоездачи да чувстват след всяко каране или тренировка?

Иво: Доволни от себе си. Процесът е по-красивата част от самите резултати, затова искам да се наслаждаваме на него.